Форсмарк: как Швеция алармира за опасността от катастрофата в Чернобил

Когато един от служителите на Форсмарк, втората по големина атомна електроцентрала в Швеция, на връщане от тоалетната преминава една от станциите за мониторинг на радиацията на 28 април 1986 г., алармата изненадващо се включва. Системата показва високи нива на радиация, идваща от обувките му. Целият екип на електроцентралата е вдигнат на крак. Опасяват се, че някакво произшествие се е случило в централата. След задълбочено проучване обаче те установяват, че истинският източник на радиация е на около 1 100 км – далеч в украинския град Чернобил.

Ранното откриване на проблема в централата Форсмарк изиграва решаваща роля в огласяването на инцидента, принуждавайки съветските власти да признаят за бедствието в Чернобил през април 1986 година.

Когато алармата писва във Форсмарк рано сутринта на 28 април 1986 г., за никого не е ясно как радиоактивните материали са се озовали там, въпреки че персоналът сканира с всички инструменти за откриване на радиация. „Не открихме нищо“, казва Клес-Гьоран Рунермарк, дежурен в електроцентралата в онзи момент.“ Минахме през всички системи за откриване на радиация няколко пъти –нямаше нищо във Форсмарк“.

Въпреки тревожния вой на алармата служителите на Форсмарк не се паникьосват. „Бих казал, че бяхме съвсем спокойни през деня“, казва Рунермарк. След анализ екипът идентифицира радиоактивните частици, намерени в тревата, като специфични за съветските атомни електроцентрали.

По време на почивните дни в североизточната част на Швеция духа вятър от югоизток и и вали силен дъжд, „сваляйки“ радиацията на земята в този район. Всички доказателства сочат към една от атомните електроцентрали в Съветския съюз. Късно същата вечер, два дни след реалното бедствие, Съветският съюз обявява, че е имало инцидент в Чернобил в Украйна – република от Съветския съюз по това време.

Днес повечето вредни материали са разградени. Но някои от вредните материали, като цезий и плутоний, ще останат в околната среда за по-дълъг период – стотици, дори хиляди години, макар и в по-ниска концентрация.

Благодарение на своята система за ранно откриване на радиацията Шведксите власти първи разбират за катастрофата в Украйна. И принуждават СССР да признае, въпреки упоритото мълчание.

Ала бедствието в Чернобил показа, че за радиоактивносто замърсяване няма граници. Нещо, което се потвърди и с катастрофата в атомната електроцентрала във Фукушима, Япония, 35 години по-късно. Добро основание да си зададем въпроса продължаваме ли да искаме да разчитаме на атомна енергия и занапред?